Моите кучета - Мъжки кучета

...и също както и всички останали горски обитатели така и малкото опулено човече обичало да има другарчета с които да споделя ежедневните си горски премеждия то се било заобиколило с много живи твари ... те всички живеели в мир и съгласие и единствено вечер когато всяка една от тях трябвало да получи своята паничка с храна в дома му настъпвало едно... хранително безпокойство така да се каже....всички сумтяли побутвали се вежливо гледали се едни други уж страшно и така докато всеки по реда си получавал своята си вкусна дажба ... първо по старшинство и по традиция в редичката стояло малкото храбро опулено кученце ... и стояло първо не защото било най-специално или най-опулено ами просто защото така си било решило малкото опулено човече че трябва да стоят нещата ... малкото опулено кученце гледало с неприкрита насмешка на опитите на малкото опулено човече да го изкарва по-специално по този безобразен начин...и защото освен всичко било любезно и било приятел с всичко живо що мърда из гората това никак не му пречело да бъде едно вярно смело и добро кученце – точно така както се харесвало на опуленото човече...кученцето следвало своето стопанче навсякъде и винаги гледало всичко с него да е наред...колкото и странни да бяха местата където трябваше да отидат понякога то никога не задаваше излишни въпроси и никога не се чудеше дори и на най-налудничавите решения за избор на горска посока щъкнала в главата на неговия господар ...и в добро и в лошо...и зиме и лете...и когато трябваше да се почива и когато трябваше да се работи... то просто било винаги до него...всички наоколо искаха по нещо за себе си само малкото и храбро опулено кученце никога не поиска нищичко...и когато след много години стопанчето му най-сетне се сети да го попита дали и то няма да поиска нещо кученцето му отвърна: „искам да сме заедно...просто ей така...без нищо...искам да усещам че си до мен и че разчиташ на мен ...че ми вярваш и ми се доверяваш” ... така неусетно изминали много години и малкото опулено кученце остаряло и защото усетило че му е време да си отива от този свят тихичко прошепнало на своя господар: „ние опулените кученца сме по-замалко тук в гората от вас човеците...и точно защото сме по-замалко тук с вас нямаме време за нищо друго освен да ви обичаме и да разчитаме на вас ...както докато сме живи така и когато умираме” ... така казало малкото храбро кученце за сбогом на своя господар и в една късна нощ тръгнало да си търси място в гората за последна почивка така както си му бил кучешкият си му обичай...и за да не натъжава своя господар то много ама много внимателно открехнало вратата на затрупаната до комина със сняг къщичка...и защото навън виел ужасният зимен вятър и защото пантичките на малката портичка били поръждясали или пък просто защото така е трябвало да стане малкото опулено човече се разбудило и ококорено разбрало какво се случва...погледнало своя верен другар и се примолило: ”стой при мен! не ме оставяй! навън е толкова студено и толкова тъжно фучи зимната виелица ... остани при мен поне докато изгреят първите слънчеви лъчи и докато птичките запеят своите първи пролетни песни” ... зачудило се малкото безстрашно кученце и макар и да знаело че не бива да нарушава прастарите горски закони то толкова много обичало своя господар че се съгласило да поизчака до пролетта...изсумтяло както винаги правело когато неговия господар искал странни неща и зачакало...макар и силите му да го напускали малкото храбро кученце не спирало да дава на своя стопанин единственото нещо което имало и което можело да дава...любовта си... малкото опулено човече правело всичко възможно да излъже неизбежното макар и да знаело че то било едно от нещата които били част от живота и се случвали просто ей така ...без да може да им повлияе...и така залисано в грижи по своя храбър другар човечето не разбрало как минало време и как гората започнала да се пробужда за нов живот...и забравило какво било поискало за последно от своя верен приятел...и когато един ден навън изгряло онова яркото пролетно слънце което накарало птичките с радостни песни да срещат пролетта малкото опулено човече се изпълнило с надежда и излязло на обичайната си обиколка из гората...видяло се с горските си съседи напълнило торбичката си с вкусни лакомства за своя остарял другар и забързало към дома си...и както се радвала душата му на пробуждащия се наоколо живот то изведнъж се сетило за последната си молба и се затичало и се надявало и малкото опулено кученце да е забравило какво са си били обещали и ей така нещата да си продължат ако може както са си били винаги...влязло у дома си и видяло своя храбър приятел който го чакал както винаги и на когото оставали само още няколко удара на храброто му сърце: „къде беше господарю? чаках те...нима забрави за нашата уговорка?”... „не съм забравил...само се опитах да надиграя смъртта и да те задържа малко по-дълго при себе си защото и аз много те обичам и сега когато си отиваш не мога да се примиря с раздялата” ... малкото храбро кученце се усмихнало както само то можело да се усмихва...положило за последно главата си в скута на своя господар... въздъхнало и защото видяло сълзите които малкото опулено човече упорито се опитвало да спре със сетни сили казало за сбогом – „ти ми беше добър господар....не тъгувай защото и аз те обичам и когато един ден дойде и твоя край знай че аз ще те чакам и пак ще бъдем заедно...завинаги”...

03.03.2007